В много от случаите, жените измерват насилието в зависимост от изпитаната болка и неговата преднамереност. „Той ми удари само един шамар, не е нищо страшно“. Така, дори и да е наранена, жената не възприема блъскането, шамара, обидата, като насилие, защото партньорът й не го е направил нарочно.
Когато задаваме въпрос „Това насилие ли е?“, често получаваме различни отговори: „Това е насилие и тя трябва да вземе мерки“, „На нея така й харесва, тя е мазохистка“, „Той я издържа, значи тя трябва да се съобразява с него“ и др.
От доминиране към насилие
Елена живее с Красимир от близо десет години. Той е с петнайсет години по-възрастен от нея. Когато се запознават, Красимир има собствен бизнес и добри доходи. Елена работи различни работи. Той я научава на всичко, различни ежедневни неща от живота. Тя се развива. Но докато тя разцъфтява, той става все по-ревнив – защо е облечена с къса пола, защо се гримира толкова силно, защо е толкова усмихната и весела.
След няколко години, бизнеса на Красимир запада и вече разчитат на доходите на Елена. Ревността на Красимир е още по-болезнена – трябва да се прибира веднага след работа, обажда й се по няколко пъти в деня за да провери дали е на работа, проверява телефона й, има достъп до имейла й. Не й позволява да се вижда със семейството си и приятели. Въпреки, че той не работи и по цял ден е вкъщи, тя е отговорна за чистотата на дома и готвенето. Нямат деца, защото той има две деца от предишен брак и не иска да има повече деца.
На няколко пъти Елена се е опитвала да го напусне, но всеки път Красимир я заплашва, че ще се самоубие. Последният път когато тя е решила да си тръгне, той упражнява жестоко физическо насилие върху съпругата си.
Все пак Елена усеща, че всичко това не е редно и търси помощ при психолог „Красимир казва, че той ме е създал като човек и без него съм нищо. Никога не съм живяла и не съм се справяла сама, ще успея ли да се справя без него?“.
Те са зависими един от друг, Елена е привързана към него, страхува се да не го нарани, а той е материално зависим от нея. Всяка промяна би застрашила Красимир и затова той я контролира.
Поставянето под влияние на жената започва с прелъстяване. Тя идеализира мъжа толкова много, че не отдава значение на навлизането му в личното й пространство. Жените често говорят за принца на белия кон и в началото на отношенията искрено вярват, че са го намерили. Често мъжът се представя за жертва на нещастен развод или нещастна любов, нерадостно детство. Прелъстяването и идеализирането са благодатна почва за подготовка на психологическо подчинение. Тук не се касае за прелъстяване поради любов, а поради нарцисизъм. Мъжът цели да заплени жената като едновременно с това я подчини и парализира, за да бъде тя само на негово разположение. Дори когато навлизането в личното й пространство е доста натрапчиво и тя губи свободата си малко по малко, тя продължава да вярва, че е свободна и той не я контролира.
Психологическото насилие постепенно блокира съзнанието на жената. Нейното психично пространство буквално е иззето от неговото. Нейната личност е унищожена, тя е като предмет за него. Той атакува мисленето й, поставя под съмнение всичко, което тя казва, чувства и прави и в същото време представя нещата така, че околните да са съгласни с него. Понякога дори родителите на жената са заблудени, обвиняват нея и са на негова страна. Това дава още повече сила на мъжа и обезсилва все повече жената.
Поставянето на жената под влияние й пречи да се противопостави на насилието. Понякога има малки прояви на бунт, които бързо са парализирани от него.
Затруднението, което изпитват жените да напуснат агресивния си партньор, може да се обясни и като се направи паралел със Стокхолмския синдром. Той се състои в това, че хора, които са били взети за заложници, са взели страната на своите похитители.
