Често даваме пример за Стокхолмският синдром, който се състои в това, че хора, които са били взети за заложници, са взели страната на своите похитители.
Когато даваме такива примери обикновено говорим за насилие при възрастни хора. Но същото проявление този синдром има и при децата.
Дете, което расте в нездрава психологическа среда може да се превърне в жертва или насилник спрямо своите връстници. Да вземем пример с дете, което расте в семейство където изобщо не се зачитат неговите лични граници. Например няма самостоятелна стая, а е на повече от седем-осем години /спи при родители или баба/, когато иска да изкаже мнение се прекъсва гневно, самите родители или единият родител е много тревожен и не може да постави граници на детето си ясно и категорично, а пък другия родител се опитва да постави граници чрез бой, обиди или гневни изблици, дават се противоречиви послания за това кое е правилно и неправилно, кога детето е обичано и кога не, в зависимост от поведението му… И още много други подобни ситуации в посока на недопускане на детето да изяви себе си и собствените си емоции. И в същото време да се държи отговорно за емоциите на своите родители. Могат да се дадат много примери за една несигурна привързаност и противоречиви послания, които объркват детето. То не се чувства защитено. Напротив, даже се чувства непрекъснато нападано или пък усеща родителите си толкова лабилни, че не може да усети сигурност. Разбира се, ще търси сигурност при някой друг.
Такова дете може да бъде лесна мишена и да бъде поставено в позиция на жертва при общуване с връстниците си. Намира за приятел друго дете, което е свикнало да решава конфликтите с бой, обиди и караници. Обикновено при второто дете нещата в семейството са не по-малко травматични, отколкото при първото – скандали между родителите, физическо и психическо насилие, на които детето е свидетел, насилие и спрямо самото дете. Какво му остава на детето, освен да са научи да оцелява чрез агресия. Често това дете е АУТСАЙДЕР – „непослушното, лошото“ дете, което създава проблеми вкъщи и в училище. С „лошото си поведение“ се опитва да отвлече вниманието от същинския семеен проблем – насилието, или несъзнавано да го прехвърли върху себе си, за да защити единия си родител от тормоза. Възможно е родителите да прехвърлят отговорността върху него – аутсайдерът е “виновният”, а реакциите му са поредните бунтарски прояви. В комуникациите си с околните такова дете демонстрира остро агресивно поведение или безразличие, апатия и презрение. Тъй като не намира одобрение в семейната среда, много рано започва да го търси в алтернативни младежки групи с противообществени прояви. Често посяга към алкохола и наркотиците, а има вероятност и да развие суицидно поведение. Изпитва омраза към себе си и към света и е склонно към насилие.
Такова дете аутсайдер задължително се сближава с дете с жертвенско поведение /това се случва и при възрастните хора/. От една страна детето аутсайдер се държи агресивно с детето жертва, а от друга страна може да го закриля от други деца /тук се наблюдава наказание и съблазняване едновременно/. Често обаче се налага над първото дете – ще общуваш с този, ще стоиш тук при мен, няма да си гадже или приятел с този и така нататък. Дори понякога детето жертва да се опита да избяга от ситуация, която не му харесва, другото дете го догонва и връща насила. Така, както в семейната среда са нарушавани личните му граници, така и в тези отношения тези граници се нарушават непрекъснато. То няма знанието и опита да се защити, да се опази. Изцяло е във властта на детето аутсайдер, защото по същия начин е било във властта на неосъзнатите си родители, които са злоупотребявали с него емоционално.
Първото дете се чувства привлечено от второто дете, точно заради усещането, че някой може да го защити, на някого може да разчита, въпреки че и към самото него има агресия. НО ИМА И ПОКАЗВАНЕ, ЧЕ Е СПЕЦИАЛНО ЗА НЯКОГО. Обикновено в началото на приятелството им второто дете показва голяма любов и подкрепа към първото дете и така успява да го „хване“ в мрежите си. От друга страна това е и познатото противоречиво поведение от вкъщи за детето жертва – важен си ми, виновен си ми. А всяко познато нещо също ни носи сигурност, колкото и да е неприятно.
А пък второто дете се чувства привлечено от първото заради усещането за мощ над някого. Във фантазиите си то е силно и може да реши всякакъв проблем, може да се справи с насилника, то владее ситуацията и няма да пострада.
Колкото и второто дете да се държи зле и непредвидимо с първото, толкова първото дете се чувства привлечено от второто дете и го търси. Получава се една несъзнавана зависимост на жертва – насилник, която се наблюдава и при възрастните хора. Създава се една травматична токсична връзка, в която се редува прелъстяване и наказание.
Децата, свидетели или жертви на домашно насилие, независимо дали това насилие е психическо или физическо, независимо дали е явно видимо или замаскирано през грижа и любов, но в същото време е злоупотреба в емоционално отношение, изграждат модели на поведение, които стават защитна стена в ежедневието им.
Агресивното поведение или поведението на жертва при децата /а и при възрастните/, не се поражда от само себе си, защото детето е „лошо или с проблемно поведение“, а симптом, чрез който детето показва свое страдание и болка. За това поведение винаги има определени причини и тяхното изясняване е в основата на ефективната работа с деца и младежи.
Нека не забравяме, че НИЕ ВЪЗРАСТНИТЕ СМЕ ОТГОВОРНИ ЗА ЕМОЦИОНАЛНОТО И ПСИХИЧЕСКО ЗДРАВЕ НА ДЕЦАТА!
