Когато едно дете се чувства потиснато и осъждано от авторитетите около него /родители, роднини, учители, обществото/, като вече възрастен, човек отново се усеща „малък“ и вижда другите като силни, като авторитети, на които няма право да се противопоставя.
Когато се роди едно дете то мисли себе си за слято с майката. Във възприятието на детето между тях няма граница. След като достигне до определена възраст то започва да си дава сметка за личните си граници и да ги изпробва. За да успее да се отдели като самостоятелен индивид със собствена идентичност и собствен АЗ е нужно да може да каже „НЕ“, както и да приеме „НЕ“ от другите.
ДА МОЖЕШ ДА КАЖЕШ „НЕ“ ОЗНАЧАВА ДА МОЖЕШ ДА СЕ ОТДЕЛИШ ОТ ДРУГИТЕ, ОСОБЕНО ОТ МАЙКАТА.
ТУК Е МНОГО ВАЖНА РОЛЯТА НА МАЙКАТА – ТЯ ДА Е ОСЪЗНАТА ЗА СОБСТВЕНИТЕ СИ ГРАНИЦИ и да може да покаже това такмодел на поведениеа, че детето да я разбере. Това умение на майката позволява детето да развие лична сила и независимост.
Когато има тази добра основа, изградена на ГРАНИЦИ, ПОСТАВЯНИ ОТ РОДИТЕЛИТЕ С ЛЮБОВ, НО И С КАТЕГОРИЧНОСТ, растейки детето ще има смелостта да казва „да“ или „не“ спрямо собствените си вътрешни нужди, а не спрямо заучени модели на поведение. Детето разбира, че понякога нуждите му могат да бъдат задоволени, друг път не, и че в това няма нищо страшно.
Когато в терапията разглеждаме моделите на връзките, които човек има в рожденото си семейство /с родителите, баби и дядовци и други значими за детето възрастни/, виждаме как тези модели се повтарят както в работната среда, така и в партньорските взаимоотношения.
Когато един родител не позволява на детето си да изразява свободно себе си, своите емоции, страхове и копнежи, а казва „Ти трябва да се държиш така …“ или „Не може така да се чувстваш…“, – т.е. има някакъв натиск, изискване, очакване от родителя към детето – като вече възрастен, такъв човек, ще търпи такова потисническо поведение и от страна на партньор, колеги, приятели. Казва „ДА“ на изискванията към него, дори и да не са му приятни, опитва се непрекъснато да оправдае очакванията, които другите имат към него. Такива хора избягват конфликти, защото се страхуват от тях. Споровете, конфликтните ситуации и отстояването на собствено мнение не са им познати, ЗАЩОТО КОГАТО СА БИЛИ ДЕЦА, АВТОРИТЕТИТЕ НЕ СА ИМ ПОЗВОЛЯВАЛИ ДА ИМАТ РАЗЛИЧНО МНЕНИЕ ОТ ТЯХНОТО, НЕ СА ИМ ДАВАЛИ ПРОСТРАНСТВО ДА ИЗРАЗЯТ ЕМОЦИИ, КОИТО НЕ БИХА СЕ ХАРЕСАЛИ ИЛИ БИХА УПЛАШИЛИ САМИТЕ АВТОРИТЕТИ.
Основното желание, което стои зад поведението на човек, който не може да каже „НЕ“ е това да бъде обичан, харесван, признат, видян като личност. Често такива хора се задоволяват и с малко внимание към тях, смятат такова внимание за харесване или любов. Дори понякога това внимание да е негативно, все пак е внимание.
Страхът да не бъдат отхвърлени, изоставени, изолирани е водещ в тяхното поведение спрямо хора и ситуации.
Истината е, че колкото повече такъв човек угажда на другите, толкова повече се обезценява. И другите не могат да го обичат и ценят, защото той самият не обича и цени себе си. Колкото повече човек остава в такава ситуация, толкова повече се оправдават най-големите му страхове – отхвърляне, изоставяне и толкова повече така жадуваните любов и валидизиране се отдалечават от него.
По време на терапия човек се научава, че не е страшно да каже „НЕ“. Но по-важното е, че се научава да каже „ДА“ на себе си, а не да очаква от другите да го направят за него /а пък те не са и длъжни/.
В терапията човек опознава страховете си, негативните си вярвания, заради които стои в позицията на жертва спрямо другите и започва все повече да разхлабва хватката около врата си. Прави го със собственото си темпо и ресурси, но резултат винаги има.
Но е важно да се реши на първата крачка…
