ЛЕСНО СЕ ВЛЮБВАМ И СЪМ СВЪХЧУВСТВИТЕЛЕН/НА
КАКВО ВСЪЩНОСТ ТЪРСИМ КОГАТО СЕ ВЛЮБВАМЕ?
„За детето родителят като Друг е толкова безграничен колкото е Бог за възрастния“.
„Трябва да признаем, че характерът на всички наши връзки произлиза от нашата първа връзка, която интернализираме и преживяваме като несъзнавана, феноменологична връзка и със самите себе си. От тази връзка идват дълбочината, тонът и планът на всички други.
Качеството на всички наши връзки е директна функция от връзката ни с нас самите. Тъй като голяма част от нея произтича несъзнавано, повечето от драмите и динамиката на нашите връзки с другите и с трансцендентното изразяват нашата лична психология. Следователно, най-доброто което можем да направим за нашата връзка с другите и с трансцедентното, е да направим връзката ни с нас по-съзнавана.
Това не е нарцистична дейност. Всъщност ще се окаже най-любящият ни акт за Другия. Най-големият дар за другите е нашето най-добро за себе си. Така парадоксално, ако искаме да служим добре на една връзка, сме задължени да заявим нашето собствено пътуване.“
„Райският проект“, Джеймс Холис
Нека си представим как мама е заета с домакинството, по-големите деца, тате, работата. И не присъства емоционално за детето. Храни го, погледне го, усмихне му се, но не задържа за дълго усмивката и вниманието си на него. То не може да я почувства до себе си, да усети, че е най-важното нещо за мама на света. Защото всяко едно бебе е нарцистично и мисли, че мама съществува, за да му угажда и да задоволява потребностите му. И всъщност е точно така – когато бебето се роди е нужно мама да е постоянно до него, защото то няма как да оцелее само – нито физически, нито психически.
Но когато мама не е до него емоционално, заето е с нещо друго или с някой друг, дори и само в мислите си, бебето се чувства изоставено и само. Плаче, търси начин да привлече вниманието на мама, но все не успява. Накрая се предава, но усещането, че е само и неговото оцеляване е застрашено си остава. Пораствайки, детето продължава да иска да си доказва, че другите го обичат и му се възхищават, точно толкова колкото на бебето, което не е получило достатъчно внимание и възхищение. Отстрани дори може да изглежда странно за какви неща се притеснява или сърди такъв човек. Може например някоя учителка да не нарича детето с галеното му име и това то да усети като отхвърлящо го поведение, някой не го харесва достатъчно. И да се обиди, дори да не иска да ходи на училище. Може някой възрастен да обръща повече внимание на друго дете и това да бъде много страшно за детето, което не е имало емоционалното внимание на мама като бебе.
Същото се случва и когато това дете стане възрастен човек. Търси внимание, обижда се или завижда когато не получава такова, ако не се обръщат мило към него вини другите, че го упрекват или не се държат добре с него, не го обичат и т.н.
Когато разглеждаме всичко това от позицията на основния закон при психологическите защити, че ТОВА КОЕТО Е НЕСЪЗНАВАНО ЩЕ БЪДЕ ИЛИ ПОТИСНАТО ИЛИ ПРОЕЦИРАНО, то можем да разберем защото толкова много динамика и преживявания има при човек, на когото му се е налагало още от бебе активно да си помага чрез психологическите защити. И дълбоко в себе си остава инфантилен в очакванията си другите да го спасят, излекуват, нахранят, защитят.
След това когато порасне детето се влюбва лесно в хората, които се държат добре с него/нея. Харесва хората, които се държат мило, отново несъзнавано проектирайки очакването, че щом този човек го харесва и е мил, ще го спаси, ще му даде това, което не му е дадено от мама.
Разбира се, Другият също е човек и не може да носи бремето на това да спасява. Такова бреме не може да носи нито един човек – да бъде спасител за някой друг по начина, по който едно инфантилно съзнание очаква това. За човек с инфантилно възприемане на света е достатъчно една дума или жест на упрек, или които не са толкова мили и страха отново идва на мястото на любовта. Идва и обидата, разочарованието, а много често и блокажа – човек не може да реагира в ситуация, която разпознава като застрашаваща и отхвърляща го. Когато има толкова неосъзнат копнеж, такава огромна надежда, които няма как да бъдат задоволени, всичко се срива. Често използваме фразата „Целият свят ми се срина“, точно защото сме имали този копнеж и надежда някой да ни спаси, любовта или спасението ни да дойде от някой друг, не от нас самите.
Нека си спомним текстовете на много песни, които ни докосват силно. Не звучат ли точно като загуба на тази надежда и копнеж за спасение от някого – „Ти разби сърцето ми…“, „Вече си никой за мен…“ и т.н. Твърдо убедени сме, че нашето вътрешно преживяване е причинено от външен човек или ситуация. Често сме сигурни, че ако напуснем този човек или ситуация, ще се спасим… НО УВИ, КЪДЕТО И ДА ОТИДЕМ, ОТИВАМЕ СЪС САМИТЕ СЕБЕ СИ.
Всяка връзка започва с проекция. Проектираме един в друг илюзията, мечтата, желанието си за това какъв да бъде другият. И в процеса на идеализация виждаме точно тази илюзия. Когато идеализирането се отдръпна, започват проблемите.
ВСЪЩНОСТ РАЗВИТИЕТО НА ВСЯКА ВРЪЗКА ВКЛЮЧВА ПРОГРЕСИВНОТО РАЗРУШАВАНЕ НА ПРОЕКЦИИТЕ. Този процес винаги е съпътстван от объркване, страх, тревога, гняв, изненади. За да накараме една връзка да работи, се изисква съзнателно усилие и от двете страни. Докато само проектираме – няма развитие на връзката. Има задълбочаване на травмата, с която сме влезли в тези отношения. И затова в терапията се изследват несъзнаваните вярвания, страхове и емоции. Защото точно заради тях, ние проектираме върху другите своите очаквания. Очакваме някой да задоволи тези наши несъзнавани потребности и със зъби и нокти се борим да не преживеем отново същото. Но реално това, което винаги се случва при проекцията и очакванията е, че преживяваме отново травмата си. Задълбочаваме я, втвърдяваме вярването си, че няма измъкване. Затова е толкова болезнено и страшно, ако нещата не се случват по нашия начин.
Това са екзистенциални и универсални страхове – страх от изоставяне, страх от завладяване, страх от липсата на смисъл. СТРАХЪТ, НЕЗАВИСИМО ДАЛИ Е СЪЗНАВАН ИЛИ НЕ, СЕ ПРОЕКТИРА ВЪРХУ ДРУГИТЕ, КОЕТО НЕСЪМНЕНО Е НАСЛЕДСТВО ОТ НАШАТА БЕЗПОМОЩНОСТ В ПЪРВОНАЧАЛНАТА ВРЪЗКА МАЙКА-ДЕТЕ. Колкото по-първична е травмата, толкова по-голям е копнежа и надеждата някой да ни излекува. И толкова повече сме съсредоточени върху себе си точно като децата – този човек мил ли е с мен или не. Харесва ли ме, обича ли ме или ще ме отхвърли отново?
Чувствителността ни е свързана с нашите детски травми.
Лесното влюбване също.
Колкото по-осъзнат и стабилен вътре в себе си е човек, толкова по-спокойно може да понесе когато някой не го харесва, опитва се да го обиди или му казва, че не го обича. ЗАЩОТО ЦЕННОСТТА НА ОСЪЗНАТИЯ ЧОВЕК НЕ ЗАВИСИ ОТ ДРУГИТЕ. Ценността му зависи от вътрешното себеусещане за лична ценност и значимост, точно толкова колкото ценен и значим е всеки друг за осъзнатия човек.
