– Какви мечти имаш?
– Мечти ли? Нямам мечти.
– Нито една ли? – попита изумено Лили
– Нито една. Имам планове, но не мечтая. Все пак не съм малко дете. Голям и отговорен възрастен човек съм.
Лили не можа да повярва. И тя не беше малко дете, но си имаше мечти. Някои от тях големи, други – още по-големи. Някои от тях вече се бяха сбъднали. А другите – просто си чакаха времето за сбъдване.
Мислеше си, че всеки има мечти. Тя мечтаеше за какво ли не. Мечтаеше ежедневно. Събуждаше се със своите мечти, както и заспиваше с тях. Мечтаеше красиво и вълнуващо. И мечтите покълваха някъде дълбоко, дълбоко в нейното съзнание. Или несъзнание. Все едно, важното е, че покълваха. Тя поливаше ежедневно семенцата на мечтите си и те растяха с всеки изминал ден. Докато накрая даваха плод. И Лили откъсваше с вълнение този плод и му се наслаждаваше. И докато се наслаждаваше, хвърляше следващите семенца, които щяха да дадат плод след няколко месеца. Или години. Не забравяше да полива и тях ежедневно…