Една от най-големите и важни стъпки в това да се избавиш от насилието е да направиш разликата между вината и отговорността.
„Може би пък наистина греша когато взимам някои важни решения, които той не одобрява“, „Дали пък наистина не съм виновна за това, че пие. Може би трябваше да съм по-внимателна в реакциите и думите си“, „Е, можеше и този път да си замълча, защо пък трябваше да се обаждам точно сега и да го ядосвам“, „След всички негови упреци нямам желание за секс с него, но пак ще ме обвини, че той има нужда от секс, а аз трябва да се държа като жена, е ще се прежаля и сега”, „Може би е прав, че никой друг не би ме изтърпял когато мрънкам или когато искам да му кажа какво чувствам когато ме обвинява“, „Дали пък не е прав, че цял живот се е грижил за мен и децата ни, какво толкова повече искам от него“,…… И така неусетно са минали 10, 15 или 20 години.
Защо е толкова трудно да си признаеш, че някой злоупотребява с теб? Защо е толкова трудно да приемеш, че това някой да ти вменява вина непрекъснато и да те държи отговорен за неговите лични действия и поведение е насилие. Защо, въпреки че не се чувстваш добре с този човек стоиш и търпиш вместо да си тръгнеш? Какво ни кара отчаяно да отричаме очевидни факти? Какво ни принуждава да останем жертви? И то в продължение на много години? Страх? Срам? Вина? Самотата? Зависимостта? Отговорността към семейството, децата, близките, традициите?
Физическото насилие е видимо и причинява често пъти ужасяващи физически наранявания. Психическото насилие, чрез непрекъснатото вменяване на вина, обаче може да причини много по-ужасяващи психически травми и последствия. Нали знаете приказката за мечката и лошата дума. Физически тялото ни може и да оздравее, но много често психическите травми остават неизлечими за цял живот.
Колкото повече на един човек му повтаряш, че е виновен, което респективно означава колко е лош, толкова повече този човек започва да вярва в това. И да поема цялата отговорност за словесната и физическа агресия на партньора си, за това, че той пие, пуши, агресивен е, има проблеми в работата, вечно е сърдит и неудовлетворен от живота и другите и т.н.
Понякога ти става непосилен товара на вината, чувстваш, че ще експлоадираш, опитваш се да кажеш на партньора си как се чувстваш когато те обвинява за всичко. В почти 95% от случаите на теб ти се обяснява как нямаш право да се чувстваш така, ти получаваш всичко, ти си задоволена с всичко, ти имаш най-добрия съпруг. Какво повече искаш? И той прави компромиси с твоите слабости, грешки, с работата ти, която според него те натоварва, но той търпи. Я си поговори със себе си, стъпи на земята и си дай сметка колко други неща има за които да се тревожиш истински. Ти си седнала да се тревожиш за някакви си чувства и затова, че не се чувстваш щастлива, разбрана, обичана, подкрепена, оценена. Много сериали гледаш май.
Ето го пак омагьосаният кръг вина – отговорност.
Много е важно за насилника да упражнява властта и да държи контрола. Има насилници, които приемат себе си за „вечно правия” и обикновено най-добрия съпруг, баща. Те са се изгубили в лабиринта от компенсации за личността си. Насилникът разрежда напрежението и изхвърля отрицателните емоции чрез жертвата си. Често има мисли от рода на: „никой не ме разбира, всички са против мен, никой не знае как страдам какво ми е на мен!”, Какво е седнала жена ми да се оплаква, тя защо не иска да ме разбере?“. Когато се опитваме да кажем, че неговото поведение ни наранява, той веднага заема отбранителна позиция – „И ти ме нараняваш, и ти не ме разбираш“, вместо да се опита да разбере какво точно в неговото поведение наранява другия. Той също се освобождава от вината и отговорността по този начин. Жертвата е виновна! „Ако не ме дразнеше, нямаше да я обидя или ударя”, „Ако не беше ми противоречала и беше признала, че аз съм прав”, „Ако беше дошла да ми се извини“,………. Защо пък трябва да съдим такъв човек, той е спасител. Спасител, който винаги знае кое е най-добро и правилно за другите, който винаги идва на помощ, дори когато не искат това от него. Човекът който играе тази роля има нужда да подчертава своята значимост. Освен това на него са му признателни, той се чувства ценен и важен. А ако случайно не му засвидетелстват своята признателност? Е, вменяването на вина у другите пак му идва на помощ.
Може ли човек да се измъкне от този омагьосан кръг?
Измъкването от този омагьосан кръг е много трудно, може да продължи с години. Често се случва дори и да си дадеш сметка какво се случва с теб и да го отричаш. Как така, аз съм справяща се жена, на ръководна длъжност съм, вземам толкова важни решения всеки ден, помагам на толкова много хора, имам авторитет сред хората. Нищо страшно не се случва, аз контролирам всичко във всеки един момент. Да, разумът ни много често ни върши много добри услуги. Но ако погледнем вътре в себе си и усетим страданието и усилията които правим за да се залъгваме как всичко ни е наред, тогава ще си дадем сметка какво се случва с нас. Много е трудно да си признаем, че сме допуснали някой да ни използва за да компенсира собствената си слабост и страхове на наш гръб. Много е трудно когато точно този някой не иска да чуе дори и една стотна от процента, че може пък и той да има принос за това ние да се чувстваме така, да има принос за влошаването на партньорските взаимоотношения. Много е трудно когато цял живот си се грижил за душевния комфорт на другия не изказвайки обидата и чувствата си, да си позволиш да нарушиш този комфорт. Е, може би няколко пъти си си позволявала, но ответната реакция е била страшна. И си се отказала. Приела си вината.
Вината, както казах е усещането за себе си „Аз съм лош“ и това чувство може да бъде погубващо и не ни носи нищо добро. Разбира се нормално е да изпитваме вина понякога, но тя е пагубна ако дадем цялата й власт върху живота ни.
Отговорността – това е най-напред осъзнаването на собствената ти роля в това което се случва. Осъзнаването на твоите собствени граници, на твоята отговорност, заставането зад своите думи, постъпки, избори, решения.
Ще дам един пример във връзка с отношенията между партньорите. Съпруг и съпруга спорят по някакъв въпрос. Съпругата е на различно мнение от партньора си. Казва спокойно своите доводи, но той яростно защитава своята позиция. След половин часов спор, съпругът след като не може да убеди жена си да приеме неговото мнение за правилно, махва с ръка обезценяващо казвайки „Явно си достатъчно глупава за да разбереш, че не си права. Освен това аз съм ти мъж, не можеш ли да ме подкрепиш, да ми кажеш прав си, пък ти си имай свое мнение за нещата“. И излиза много обиден от стаята. Тук говорим отново за вменяване на вина и компенсиране на слабости. Дотолкова обезценяващ може да бъде един жест и дори една дума, че да ни нарани много повече от един шамар например. Ако този мъж можеше да допусне това, че жена му може да има различно мнение от неговото и това изобщо не означава, че не го обича или не го уважава. И двамата могат да имат различно мнение по даден въпрос без това да означава, че единият има надмощие над другия. Но за някои хора това да доминират над другите на всяка цена е от жизненоважно значение. Иначе не биха се чувствали значими, стойностни, важни и успели. За хората, които имат такава потребност е много трудно да не вменяват вина у другите и да не търсят отговорността за собствената си слабост у някой друг. И за съжаление много често успяват. Истината е, че това са много слаби хора, слаби вътрешно, на които им трябва външна причина за да се почувстват силни. Трябва им някой, който да мачкат дали словесно или физически, много често и чрез различни форми на обезценяване, само и само да си докажат какво надмощие имат над другите. Т.е. вината те прави уязвим и безпомощен /без да го осъзнаваш, това е подсъзнателно/ и те подтиква да се отбраняваш по всякакви начини, за да се запазиш цял психически – аз съм добър, прав съм винаги.
Страшното в тези случаи е, че такива хора не могат да чуят човека срещу себе си. Не могат да се поставят на негово място, да изтърпят критика от човека срещу тях и да разберат, че причиняват болка. За тях е много страшно да признаят, че са сгрешили в нещо. Дори и когато уж си признаят грешката пак извинението е нещо от рода на „Добре де сгреших един път, какво искаш повече от мен. Не ми ли е позволено да сгреша един път и аз съм човек. Погледни се обаче себе си, правиш грешка след грешка.“ И пак вменяването на вината идва на помощ.
Какво следва, когато осъзнаеш, че не искаш повече да живееш с такъв човек?
С такъв партньор има два избора – или оставаш и понасяш вината и поемаш отговорността не само за собствените си слабости, а и за неговите, или се променяш и даваш отпор неприемайки отговорността за грешките и слабостите на партньора си.
Когато единият партньор започне обаче да се променя, тогава неминуемо започват проблемите в двойката. Хубавата развръзка на тази промяна е когато другият партньор може да се постави на мястото на човека до себе си, да се опита да го разбере и подкрепи. За съжаление много често се случва другата развръзка – единият партньор не може да последва промяната на другия, няма никаква чуваемост за това което изпитва, за емоциите, чувствата, болката. Има само „Аз съм прав, ти си виновна“. Тогава естествената развръзка на тази връзка е раздялата. Или продължаването на насилническо-жертвения модел на функциониране на тази връзка.
Как може да се помогне на такива хора, както на човек в ролята на жертва, която приема вината, така и на човека, който има нужда да вменява тази вина?
Личната терапия помага на хората, да стигнат и осъзнаят причините поради които са склонни да приемат цялата вина и отговорност за грешките и провалите на другите. Да разберат защо допускат с тях да се злоупотребява и да започнат да не толерират такова отношение към тях. Било то в семейните си отношения, било то в служебните и приятелските си взаимоотношения.
Терапията също помага и на хората, които имат нуждата да вменяват вината и отговорността за слабостите си на другите. Много е трудно обаче за тези хора да си признаят, че имат нужда от промяна, а следователно и от терапия, защото те наистина смятат, че са добри и прави. Т.е., те не трябва да се променят, другите трябва да се променят така, че да започнат да ги разбират и да приемат тяхното мнение за правилно. При тези хора говорим за слабост. Това усещане за себе си, усещането за слабост е несъзнавано, следователно и усещането, че трябва да запълниш и компенсираш тази слабост е несъзнавано, задействането на защитните механизми, за да си докажем, че не сме слаби и грешни също е несъзнавано. В момента в който такъв човек почувства заплаха за това, че може в собствените си очи, както и в очите на другите да не е толкова значим, важен, харесван, в същия този момент в него се отключват защитните механизми за да се защити от това неприятно усещане. И защитата е „Аз съм прав, ти си виновен и носиш цялата отговорност за това, че трябва да се защитавам, носиш цялата отговорност за моята агресия, за моите слабости.“ По този начин се измества отговорността към другия и на този човек вече му е леко /отново несъзнавано/, защото отговорността за неговата слабост вече е в другия.
Иска ми се да акцентирам на нещо важно – отговорността в никакъв случай не е да си опериран от вина, иначе бихме залитнали към психопатия, при която нямаш усещане за това какво причиняваш на другия. Акцентът е там, че отговорният човек, когато изпитва вина, не търси отговорността у другите. Давайки си сметка за това, той премества фокуса към зоната на своята отговорност.
