Утре е 15-ти септември. От няколко дни много настойчиво мислите ми се въртят около една домашна работа, за която помогнах на мой близък приятел когато бяхме ученици. Някъде около пети или шести клас. Трябваше да се напише съчинение по нещо преживяно. И аз като по-голямата кака, която беше помолена да помогне на приятелче, една година по-малко от мен, започнах да се чудя върху какво преживяване да напиша съчинение. Другото дете не можа да ми разкаже за негово преживяване върху което да му помогна да напиша съчинението. И затова аз се заех да напиша съчинението по мое преживяване. Бях обещала да помогна. Мислих дълго и накрая реших да напиша съчинение за нещо, от което аз бях много впечатлена и което бях почувствала като някакво вълшебство преди около месец. Нещо, за което ако някой друг ми беше разказал, най-вероятно нямаше да разбера какво ми казва. Или поне нямаше да мога да разбера уникалността и вълшебството на преживяването.
Беше късен есенен следобед. Докато си стоях спокойно в стаята и прозореца беше отворен, за да може да влиза хладния есенен въздух, аз чух невероятен шепот от листата на дърво. Беше като много нежна и завладяваща мелодия. В първия момент реших, че съм се объркала. Не можех да повярвам, че може едно дърво и листата му да ми окажат такова огромно и опияняващо въздействие. Станах за да погледна дали наистина този звук идваше от дървото и неговите листа, дали не ми се причува. Подухваше съвсем лек бриз, листата трепкаха леко в синхрон и сътворяваха една невероятна напевност. Или поне за мен беше невероятна и аз чувах техния шепот като музика. До днес си спомням как стоях около петнадесет минути в унес и слушах този музикален шепот. Днес, след толкова много години, все още продължавам да си спомням с възхищение вълшебния звук и въздействието му върху мен. Написах съчинение по това мое преживяване. Не си спомням точно какво съм писала и дали съм се изразила добре, дали съм успяла да предам моето възхищение. Знам, разбира се, че това е мое преживяване, а не на другото дете, което го представи като свое и реално сме излъгали и двамата с другото дете. Не е трябвало да го правим, но сме го направили.
Акцентът ми на този мой разказ тук обаче е съвсем друг. Дори не помня каква оценка имаше под съчинението. Но до днес помня забележката под съчинението: „Справил си се горе-долу добре, но следващият път е добре да имаш по-подходящи и по-впечатляващи преживявания, които да опишеш“. Не беше оценка на правописа, на начина и правилността на писане. БЕШЕ ОЦЕНКА НА ПРЕЖИВЯВАНЕТО НА ЕДНО ДЕТЕ. ОЦЕНКА, ЧЕ Е ГРЕШНО ЕДНО ДЕТЕ ДА СЕ ВПЕЧАТЛЯВА ОТ НЕЩО, КОЕТО НЕ БИ ВПЕЧАТЛИЛО ЕДИН ВЪЗРАСТЕН, ЕДИН УЧИТЕЛ!!!
Чудя се дали да оставя без коментар това или да продължа. Реших да кажа моето виждане и разбиране. Не защото то е меродавно и искам да го наложа, а защото знам как ми подейства тогава тази забележка.
Още от малка съм бунтар, но тогава, за разлика от сега, бях бунтар предимно вътре в себе си. Не смеех да се бунтувам навън – към авторитетите /родители, учители, възрастни, дори и към голяма част от моите връстници/. Не смеех да казвам ясно и открито какво мисля, защото както и коментара под съчинението ясно показва – тогава /а наблюденията ми са, че и сега не е много по-различно/, авторитетите си мислеха, че имат право да определят кои преживявания на децата и другите са правилни и впечатляващи и кои не са.
Бунтувах се много, но бунта тогава така и си остана вътре в мен. Имаше и съмнение разбира се – дали пък наистина не преувеличавам моето преживяване. Може би не е било нищо особено, а аз му придавам такава важност. Може би тази учителка има право – как може да се впечатля от нещо такова. Сигурно и в момента има хора, които мислят така, докато четат този пост. Сега, от позицията си на възрастен човек знам: Никой няма право да отрича чувствата и преживяванията на друг човек, защото така отричаш личността му. А много страшно е когато отричаш личността на едно дете, защото то също започва да се чувства нищожно и неценно. И това се отразява на целия му живот.
Всеки човек е уникален и всички преживявания са уникални за един човек, колкото и не уникални и нелогични да се струват на друг.
Няма да коментирам написаното като специалист психолог. Не това е целта ми. Ще го коментирам като човек, майка и лична опитност.
Знам, че е много по-лесно да покажем на детето ни утъпкания път, по който сме минали и утъпкали ние, да го предпазим от нашите грешки и тревоги. Но да искаме да вървят децата ни по нашия път, да харесват нещата които ние харесваме, да се чувстват по начина, по който ние се чувстваме, да реагират по начина, по който ние реагираме, да станат такива, каквито ние искаме – това означава да подменим живота на децата си с нашия живот. Това не е грижа, това е злоупотреба. Звучи силно и неприятно, но за мен е точно това – злоупотреба, маскирана през грижа. В този случай родителят се грижи за себе си, не за детето си. Знам, че това може да звучи неразбираемо за много хора, но е точно така. Възрастният не го осъзнава, но това не е грижа за детето, това е грижа за него самия. Истинската грижа е да стоим спокойни до децата. Да им позволим да бъдат автентични, като разбира се поставяме разумни граници, съобразени с възрастта на детето.
