В много от конфликтите между хората не се срещат двама възрастни.
Срещат се две вътрешни деца.
Тонът става остър, реакциите – крайни, думите – нараняващи.
Това не винаги е защото хората са „незрели“, а защото в този момент се активират ранни емоционални преживявания, които не са били удържани и преработени.
Тогава настоящата ситуация престава да бъде просто разговор.
Тя се превръща в сцена от миналото – в която отново се борим да бъдем видени, чути, избрани или защитени…
И колкото по-силна е реакцията, толкова по-стара е раната, която се е активирала.
Зрелостта в отношенията не означава липса на рани, а способност да ги разпознаем, преди да ги хвърлим върху другия.
В такива моменти психиката реагира автоматично, неосъзнато,
използвайки стратегии, които някога са били нужни за оцеляване.
Извън тези активирани зони човек може да бъде напълно зрял, отговорен и осъзнат.
Да — когато регресията е станала начин на живот.
При повечето хора „детската реакция“ се активира при определени ситуации.
Но при някои тя се превръща в основен стил на функциониране.
Това се случва, когато:
• травмата е ранна и продължителна;
• няма преживяване на сигурна връзка;
• емоциите системно не са били удържани от възрастен;
• детето е трябвало постоянно да се адаптира, за да оцелее.
Тогава няма стабилно изграден вътрешен възрастен.
Такъв човек често:
• реагира импулсивно;
• преживява света като опасен;
• търси спасител или враг;
• изпитва силна нужда от одобрение;
• трудно поема отговорност за емоциите си;
• преживява конфликтите като заплаха за оцеляването.
Не защото „не иска да порасне“, а защото психиката му не е имала условия да изгради зрялост.
Това състояние може да се опише като:
• фиксация в регресия;
• хронично активирана травматична памет;
• функциониране от его-състояние „дете“;
• слаб или отсъстващ вътрешен контейнер.
В психологически смисъл: детето е останало „само“ твърде рано. Разбира се, промяна може да има, но човек трябва да осъзнае какво се случва и да изгради вътрешна зрялост, което се случва с работа върху себе си.
Да това може да стане основен стил на функциониране, имайки предвид изброените по-горе причини.
Ето защо може да се случва това:
Когато в настоящето се появи ситуация, напомняща детството:
– отхвърляне;
– критика;
– пренебрежение;
– загуба на внимание,
психиката реагира автоматично.
Не от настоящия момент, а от миналото.
Дете, което не е имало пространство да:
– изрази гняв;;
– бъде тъжно;
– бъде уплашено,
ще носи тези емоции „замразени“ във времето.
При напрежение те излизат навън.
Реакции като:
• мълчание и отдръпване;
• нападение;
• сарказъм;
• обида;
• плач или обвинение,
са били стратегии за оцеляване, научени рано.
В зряла възраст те продължават да се активират автоматично.
Няколко примера, за това че макар и възрастни, реагираме като деца
Единият партньор се обажда, че ще закъснее да се прибере.
Реакция, която изглежда „възрастна“, но идва от детска травма, независимо дали тази реакция е под формата на някаква реплика тип сърдене, обида, вменяване на вина или мълчаливо неприятно усещане:
„Явно не съм важен/а.“
Това не е интерпретация на ситуацията, а активирана детска рана от невидяност и изоставяне.
Реакция от възрастна позиция:
Другият партньор приема спокойно закъснението, разбирайки, че той/тя закъснява поради свои ангажименти. И това е нещо напълно нормално.
Активира ли се усещането за изоставяне, за това, че партньорът предпочита да прави нещо друго, вместо да се прибере – това със сигурност е реакция от детството, която не е преработена. Защото само едно дете се страхува когато родителят закъснява и тогава си мисли, че може да бъде изоставено. Възрастният човек продължава със своите си ангажименти без да има такова притеснение.
Партньорът прави забележка или несъгласие.
Реакция от детска позиция:
„Винаги ме критикуваш! Нищо, което правя, не е достатъчно.“
(Активирана рана от постоянно оценяване и условна любов от детска възраст.)
Реакция от възрастна позиция:
Ако считаме забележката за правилна, се извиняваме и поправяме нещата. Ако мислим, че не е правилна, приемаме спокойно, че някой ни казва нещо, но за нас то не е правилно. Без сърдене, без агресивен отговор или дори плач понякога. Възрастният човек би трябвало също така да разбира, че всеки си има право на собствена гледна точка и това хората да са на различно мнение, не означава че другите ни отхвърлят или не ни обичат и уважават, а че просто имат различна гледна точка.
Вижте във видеото:
Още примери…






