Много се изписа и каза по случая „КАЛУШЕВ“. Съгласна съм със становищата по случая на част от колеги психолози. Няма да коментирам поведението на вещи лица по случая, всеки сам може да прецени за какво става дума.
Аз обаче искам да обърна внимание на това колко много скрити „Калушевци“ има в обществото ни. Може би дори те са най-големите критици на разигралата се трагедия в Петрохан и най-много прокламиращи справедливост /за пред обществото/.
От психологията знаем, че понякога колкото по-силно човек отрича и говори срещу нещо, толкова по-силно то може да присъства в самия него. Когато отричането е непропорционално силно, натрапливо и емоционално заредено, то може да подсказва вътрешен конфликт. Психиката се опитва да държи извън съзнанието нещо, което е трудно да бъде прието, и понякога го проектира върху другите. Затова това, което най-силно отричаме или осъждаме, понякога заслужава да бъде погледнато и навътре.
Работя от 20 години в сферата на психологията, насилието, човешките взаимоотношения и патология на човешката психика. Виждала съм и съм чувала много. Виждам как хора като Калушев са навсякъде в обществото ни – в обикновеното семейство, в институциите, на ръководни позиции, на високи постове в държавата ни. Да, може да не извършват деяния в такава крайност, но много от действията на такива хора са с не по-малко последици върху психичното и емоционално здраве /а понякога и физическото здраве/ на потърпевшите от техни постъпки.
Мислите ли, че в съвременното ни демократично общество власт имащите не злоупотребяват емоционално, физически или сексуално с властта си?
Нека си припомним българският филм „Маргарит и Маргарита“ и сексуалното насилие върху Маргарита от страна на Наризанов, високопоставен ръководител, който злоупотребява с властта и зависимостта на другите от него. В крайна сметка Маргарит убива Неризанов. След това е осъден като „опасен за морала на обществото“ и се самоубива. Неризанов, обратно, е изпратен с почести. Маргарита също не издържа. И именно тук е най-жестокият парадокс на филма: човекът, който злоупотребява с властта, остава непокътнат, а хората, които се противопоставят, са унищожени.
Дали днешните силни на деня не злоупотребяват по този начин? ДА, злоупотребяват!
Мислите ли, че в семействата няма извращения и насилие върху децата?
Не е ли насилие, когато детето е удряно, блъскано, скубано, ритано или наказвано с физическа болка, а после му казват: „Това е за твое добро“?
Не е ли насилие, когато го унижават, обиждат, плашат, заплашват, игнорират, изнудват с любов или го карат да се чувства виновно за чуждите проблеми? Когато му казват: „Заради теб ще умра“, „Нищо няма да стане от теб“, „Срам ме е, че си ми дете“?
Не е ли емоционално насилие, когато родител настройва детето срещу другия родител – говори му какъв „лош човек“ е той, кара го да избира страна и го превръща в съюзник в конфликта между възрастните?
Не е ли насилие, когато детето бъде настройвано срещу баба, дядо, брат, сестра или друг близък, от когото има нужда, само защото възрастният е в конфликт с него?
Когато му казват: „Ако ме обичаш, няма да обичаш него“, „Не искам да го виждаш“, „Той*тя ни изостави“, „Баба ти е лоша и не трябва да ѝ вярваш“ – детето не просто чува думи. То е принудено да избира между хората, към които е привързано.
А за едно дете това може да означава да предаде част от самото себе си, защото в образа на всеки от тези хора има и част от неговия собствен вътрешен свят.
Не е ли насилие, когато възрастен използва детето за задоволяване на собствените си сексуални нужди — докосва го по интимен начин, кара го да докосва него, показва му сексуално съдържание, въвлича го в сексуални действия или го кара да пази тази „тайна“?
Не е ли форма на нарушаване на сексуалните граници на детето, когато родител се разхожда системно гол или полугол пред него, въпреки че детето вече изпитва неудобство и иска това да спре?
Не е ли дълбоко объркващо за едно дете да бъде свидетел на сексуалната интимност на родителите си – дори когато възрастните вярват, че то „спи“?
И какво се случва, когато детето вече е достатъчно голямо, за да има собствено пространство и ясни телесни граници, а родителят продължава да спи с него в едно легло въпреки неговото неудобство или нежелание?
Не всяко подобно поведение само по себе си означава сексуално насилие. Но когато възрастният пренебрегва границите на детето, сексуализира присъствието му или го въвлича в интимност, която не е предназначена за него, това може да бъде форма на сексуализирано нарушаване на границите и да остави дълбок отпечатък върху начина, по който детето преживява собственото си тяло, интимността и правото си да казва „не“.
И най-страшното е, че това може да се случва зад затворената врата на дома, там, където детето би трябвало да бъде най-защитено.
Домът не е гаранция за безопасност. Насилието не става по-малко насилие само защото извършителят е човекът, който наричаме „семейство“.
Роднинската връзка не е гаранция за любов.
А мълчанието на детето не е доказателство, че нищо не се е случило.
Какво имам предвид с всичко казано по-горе ли?
Че Калушев е продукт на нашето общество и всеки един от нас трябва да се замисли за собствената си отговорност за това обществото ни да бъде друго.
Свикнали сме да казваме, че политиците са виновни. Но кой ги избира? Ние.
И може би по-важният въпрос е не само кого избираме, а защо му се доверяваме. Какво точно в думите му ни кара да повярваме, че този човек знае, може и ще направи за нас онова, което самите ние не знаем как да направим?
Тук вече психологията има какво да каже. Когато човек не вярва достатъчно в собствената си способност да се справя, той по-лесно може да се привлече от фигура, която демонстрира абсолютна увереност и обещава сигурност, ред и спасение. Понякога това е патология, но не винаги. Не е необходимо това да е патологично нито от едната, нито от другата страна. Достатъчно е единият да заявява: „Аз знам. Аз мога. Аз ще ви спася“, а другият да усеща: „Най-после някой знае какво трябва да се направи.“
Това е особено привлекателно, защото премества отговорността навън. Вече има някой Всезнаещ, който ще реши проблема, а от нас се иска най-вече да му се доверим.
Но демократичният избор не освобождава човека от лична отговорност. Напротив — той изисква да проверяваме обещанията, да познаваме действията и решенията на хората, на които даваме власт, и да понасяме отговорността за собствения си избор.
Политическата психология изследва как личните ценности, идентичността, социалната среда и начинът, по който кандидатите комуникират, влияят върху политическите предпочитания.
И ако искаме да разберем голямата система, можем да погледнем една много по-малка — семейството.
Знаем колко насилие може да остане скрито зад думите „правя го от любов“, „искам най-доброто за теб“, „аз съм ти родител и знам кое е правилно“. Физическото, емоционалното и сексуалното насилие над деца често се случват именно в отношения на доверие, зависимост и власт.
И последствията не остават заключени в детската стая. Опитът от насилие в детството е свързан с дългосрочни последици за здравето, поведението и отношенията, както и с повишен риск човек по-късно да бъде жертва или извършител на насилие. Да действа като Калушев или да попадне в зависимост от хора като него.
Затова пътят към по-зряло общество започва много по-рано от изборната секция — започва от способността да разпознаваме контрола, зависимостта, манипулацията и злоупотребата с власт там, където ги срещаме в собствения си живот.
Защото човек, който не разпознава насилието, когато е облечено в грижа, може трудно да го разпознае и когато е облечено във ВЛАСТ.
А човек, който очаква някой отвън да го спаси, лесно може да предаде собствената си сила в ръцете на този, който обещава да го направи.
Личната отговорност не означава да можем да спасим държавата сами. Означава да не предаваме безкритично собствената си способност да мислим, да проверяваме, да избираме и да носим последствията от избора си.
